Постинг
18.07.2007 22:12 -
for a reason unknown..
Един от онези постове, в които имам много да кажа, но от умора или прекалена емоционалност, не намирам начин. Невъзможно ми е да се концентрирам. Дори не зная откъде да започна.
whateva...
Чувствам се като лигла. Добре, защо след като имам всичко се чувствам тъжна ? Ядосвам се, че цивря като някакво разглезено момиченце и това ми скапва настроението още повече. На всичкото отгоре, в момента всичко ми е толкова безразлично, че няма накъде повече.. По дяволите.
Игнориране ? Може би. Но от самото начало трябваше да знам, че просто няма как да стане така, както аз искам. Това дори не е игнориране, а нормално поведение..
За бога, не си ли научих урока последния път ? За това, че хората не знаят какво ми е на мен в главата и нямат и идея какво трябва да правят, нито време, нито грам желание. А аз седя и се цупя, че нещата не се получават, както аз искам.
Толкова ли съм забравила какво е мило отношение, че се хващам като удавник за сламка към първият усмихнал ми се ? И, не Фиф, не говоря за такъв тип "мило" отношение. И за всички, които ще скочат да ми противоречат, че се държат с мен много мило, а аз не го оценявам - не знаете за какво говоря, нямате право на глас.
И все пак, за какво иде реч.. Хората, които ме познават, би трябвало без затруднение да посочат най-любимото ми същество на света. Същество, без което наистина не мога да живея. Идол, модел за подражание. Знак, който непрекъснато гоня, а той непрекъснато се отдалечава. Човекът, запалил ме по графичният дизайн.
И човекът, който си замина преди доста време, разбирайте три години, промени се адски много, порастна, може би.. who knows..
И аз все още сляпо търся черти от миналото му "аз" в останалите хора.
А най-лошото е, че ги намирам. И то в напълно непознати. Достатъчен ми е само един проблясък, за да се привържа неописуемо много към дадения човек, пък било то някой, който познавам от пет минути най-много. И се държа, как да кажа, странно ? Готова съм на всичко за дадения човек, пристъпвам принципите си ? И хората, колкото и добронамерени да са, се объркват от това ми поведение. Ами, нормално. И аз бих. Но просто няма как иначе.
Същността му е заложена в гените ми. В кръвта ми, в костите ми. Във всяка моя мисъл. Той ми показа пътя напред и ме остави да го извървя сама. Когато падах, беше там само за да ми каже, че съм достатъчно силна, за да се изправя сама, че трябва да се изправя сама. Може би, понякога ме насочваше, ако се отклонях от пътя, но откакто порасна, ме изостави съвсем сама. И аз се изплаших от изгубване, от провал. Без него не знаех накъде да вървя. Сигурно ви е познато чувството, че наистина сте сами, че някой е отнел всички опътващи напред знаци и ви е оставил на произвола на съдбата. Само че аз бях научена да не вярвам в съдбата.
Имаше време, когато го мразех. Наистина. Силно. За това, че се промени и ме изостави.
Сега се усещам, че отчаяно искам да го намеря, но в някой друг. Искам да намеря старото му "аз" и да започна начисто всичко отначало. Неопетнено от омраза и болка. За бога, искам някой да се грижи за мен, по начина, по който го правеше той.
И знаете ли кое е най-лошото ? Че намерих това, което търся. Да Фиф, надписът "фен на РГБ" се отнася точно за този човек. Кое е лошото ? Че е поредната красива мечта, намерена в един напълно непознат. Обаче се привързах прекалено много. Към Русия Готин Батко. И то по чистия начин, по който като дете бях привързана към моята пътеводна звезда.
И отново нищо няма да се получи.
Може би утре, при по-голямо желание ще едитвам.
Some say it"s ignorance
It makes me feel some innocence
It takes away a part of me
And I"m afraid i"ll let it go...
whateva...
Чувствам се като лигла. Добре, защо след като имам всичко се чувствам тъжна ? Ядосвам се, че цивря като някакво разглезено момиченце и това ми скапва настроението още повече. На всичкото отгоре, в момента всичко ми е толкова безразлично, че няма накъде повече.. По дяволите.
Игнориране ? Може би. Но от самото начало трябваше да знам, че просто няма как да стане така, както аз искам. Това дори не е игнориране, а нормално поведение..
За бога, не си ли научих урока последния път ? За това, че хората не знаят какво ми е на мен в главата и нямат и идея какво трябва да правят, нито време, нито грам желание. А аз седя и се цупя, че нещата не се получават, както аз искам.
Толкова ли съм забравила какво е мило отношение, че се хващам като удавник за сламка към първият усмихнал ми се ? И, не Фиф, не говоря за такъв тип "мило" отношение. И за всички, които ще скочат да ми противоречат, че се държат с мен много мило, а аз не го оценявам - не знаете за какво говоря, нямате право на глас.
И все пак, за какво иде реч.. Хората, които ме познават, би трябвало без затруднение да посочат най-любимото ми същество на света. Същество, без което наистина не мога да живея. Идол, модел за подражание. Знак, който непрекъснато гоня, а той непрекъснато се отдалечава. Човекът, запалил ме по графичният дизайн.
И човекът, който си замина преди доста време, разбирайте три години, промени се адски много, порастна, може би.. who knows..
И аз все още сляпо търся черти от миналото му "аз" в останалите хора.
А най-лошото е, че ги намирам. И то в напълно непознати. Достатъчен ми е само един проблясък, за да се привържа неописуемо много към дадения човек, пък било то някой, който познавам от пет минути най-много. И се държа, как да кажа, странно ? Готова съм на всичко за дадения човек, пристъпвам принципите си ? И хората, колкото и добронамерени да са, се объркват от това ми поведение. Ами, нормално. И аз бих. Но просто няма как иначе.
Същността му е заложена в гените ми. В кръвта ми, в костите ми. Във всяка моя мисъл. Той ми показа пътя напред и ме остави да го извървя сама. Когато падах, беше там само за да ми каже, че съм достатъчно силна, за да се изправя сама, че трябва да се изправя сама. Може би, понякога ме насочваше, ако се отклонях от пътя, но откакто порасна, ме изостави съвсем сама. И аз се изплаших от изгубване, от провал. Без него не знаех накъде да вървя. Сигурно ви е познато чувството, че наистина сте сами, че някой е отнел всички опътващи напред знаци и ви е оставил на произвола на съдбата. Само че аз бях научена да не вярвам в съдбата.
Имаше време, когато го мразех. Наистина. Силно. За това, че се промени и ме изостави.
Сега се усещам, че отчаяно искам да го намеря, но в някой друг. Искам да намеря старото му "аз" и да започна начисто всичко отначало. Неопетнено от омраза и болка. За бога, искам някой да се грижи за мен, по начина, по който го правеше той.
И знаете ли кое е най-лошото ? Че намерих това, което търся. Да Фиф, надписът "фен на РГБ" се отнася точно за този човек. Кое е лошото ? Че е поредната красива мечта, намерена в един напълно непознат. Обаче се привързах прекалено много. Към Русия Готин Батко. И то по чистия начин, по който като дете бях привързана към моята пътеводна звезда.
И отново нищо няма да се получи.
Може би утре, при по-голямо желание ще едитвам.
Some say it"s ignorance
It makes me feel some innocence
It takes away a part of me
And I"m afraid i"ll let it go...
Give me one reason
The only reason I would kick you out of ...
No reason to be shai (gas mask girl ver....
The only reason I would kick you out of ...
No reason to be shai (gas mask girl ver....
Търсене
За този блог
Гласове: 70
Архив
